Търсенето и откриването на стилови прилики в живописта на отделни паметници на християнското изкуство е един от основните елементи на стиловия анализ. Езиковите особености на стенописните надписи оформят цялостната представа за стила на даден зограф, писач, или зографско ателие, поради което езиковият анализ се явява не само закономерно допълнение към стиловия анализ, но и завършен сам по себе си инструмент за проследяването на „пътищата на зографите”, т.е. установяването на принадлежността на отделни зографски екипи към по-широк кръг от професионални ателиета, оставили след себе си обща художествена продукция.

По-конкретно за установяването на връзки между паметници от епиграфска гледна точка могат да бъдат взети под внимание следните критерии, принадлежащи към различни езикови равнища:

• Ортография, т.е. форма и начин на изписване на буквите – особеностите и специфичните отличителни характеристики при отделни букви, употребата на специфични надредни знаци позволяват да се правят изводи върху индивидуалния стил на писане на даден зограф, но и на едно професионално ателие.
• Езикови особености на надписите: фонетика, морфология и синтаксис – отклоненията от определени правописни норми, от историческия правопис /при гръцки надписи/, специфични фонетични и морфологични особености, съкращаването на думи и фрази и др. могат да бъдат използвани като опорни точки за установяването на паралели.
• Двуезичие, т.е. наличието на смесени /кирилски и гръцки/ надписи. Показателно е съотношението на надписите, т.е. преобладаването на единия или другия език, което дава информация за професионалните възможности и предпочитанията на пишещите, на дарителите и поръчителите, и не на последно място – на аудиторията;
• Текст /т.е. съдържание/ на надписите –текстуалните особености при ктиторски и редки надписи са показателни за маниера или индивидуалния стил на работа на даден зограф или група от зографи.
  

  Фиг.2. Пророк Валаам, образ в медальон, църквата в Зерват

Езиковият анализ на кирилски и гръцки надписи от Драгалевския манастир „Св. Богородица” (втори живописен слой), Куриловския манастир „Св. Йоан Рилски” (1596), Сеславския манастир „Св. Никола” (1616), Слимничкия манастир „Св. Богородица” (1607), църквата „Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат” (1614) в с. Добърско и църквата „Успение Богородично” (1606) в с. Зерват ни позволява на първо място да установим сходства и прилики, а оттук въз основа на общите езиково-текстуални модели да заключим, че гореизброените паметници принадлежат към общ художествен кръг.

1. Ниво ортография

Конкретно в кирилските надписи от Драгалевския, Куриловския, Сеславския, Слимничкия манастир, църквите в Добърско и Зерват се забелязват следните сходства във форми на букви и лигатури:

Еднотипни са изписванията на ят <ý>, при което напречната хаста в горната част на буквата е силно наклонено и вълнообразно изписана като в лексемата <вечýра>, надпис към сцената Тайната вечеря в Сеславския манастир (фиг. 1). В църквата в Зерват кирилските надписи са съвсем малко, но този начин на изписване на ятовата гласна се забелязва и там, например в лексемата <звýзда> в свитъка на пророк Валаам от фриза с допоясни изображения на пророци от западната страна на бемата при централната апсида (фиг. 2). В примера от Зерват тази напречна хаста е допълнително извита, поради което тя почти изцяло прилича на предходната буква <в>. Това най-вероятно показва, че писачът/ите в Зерват са ползвали зографски наръчник, от който са преписвали без разбиране за значението и гласежа на ятовата гласна. Изглежда начинът на изписване на буквата за тях се е отличавал значително от този на буквите на гръцката азбука, в изписването на които те са имали повече опит. По-добрата школовка на зографите в изписването на гръцките надписи се вижда най-вече от съотношението между гръцки и кирилски надписи в паметника, което натежава значително в полза на гръцките.

Еднотипно е изписването и на буквата <÷>, при което липсва дясна вертикална хаста. При него буквата се състои от три елемента, изпълнявани с един замах на ръката: две вертикални хасти, свързани с хоризонтална чертица в средата. Подходящ пример е изписването на лексемата <вечера> в сцената Тайната вечеря в Куриловския манастир, църквата в Добърско, Слимничкия манастир, както и в Сеславския манастир (фиг. 3, 4, 5).

В повечето кирилски, но и в множество гръцки надписи от посочените шест паметника, включително в ктиторските, се наблюдава комбинация от два надредни знака, най-вероятно заети от гръцки език. Тяхната употреба е с произволен характер: регистрират се върху гласни и съгласни, в началото, средата или дори в края на съответната лексема. Първият знак представлява извита в полукръг чертица, наподобяваща старогръцкото леко придихание, ориентирано в различни направления. Често знакът е обърнат надолу и на места прилича на извито ударение. Спорадично е напълно изправен във вид на хоризонтална чертица, среща се и във вид на тежко ударение. Вторият елемент от комбинацията вероятно има връзка със старогръцкото остро ударение, отново с променлива форма: среща се във вид на тежко ударение, на леко придихание или просто на точка. Изключение правят кирилските надписи от притвора на Слимничкия манастир, където се среща по-скоро двоен гравис <”>.

Комбинацията от четири букви <ангг> в лексемите <анггел> и <арханггел> се забелязва в надписи в Куриловския, Слимничкия и Сеславския манастир и представлява комбинация от две правописни норми: в това изписване се наслагват правилата за изписването на гръцката лексема ἄγγελος с двойна гама, но също и изписването на нейната заемка в славянските езици. Резултатът е редундантно струпване на три съгласни <нгг> в славянските лексеми „ангел” и „архангел”. Така е изписано името на Архангел Михаил в Куриловския и Слимничкия манастир, а в Сеславския манастир е изписана думата „ангел” в сцената Ангел се явява на мироносиците при празния гроб.

2. Ниво фонетика и морфология

Няколко надписа, изписани в свитъка на пророчица Анна, заслужават особено внимание поради идентичното им съдържание и изписване, като те могат да се разгледат от две гледни точки: фонетична и морфологична, което е индикация за по-сигурен паралел. Те са част от сцената Сретение Христово в Драгалевския, Куриловския, Слимничкия, и църквата в Добърско, но са регистрирани и в образи на пророчица Анна във фризове от пророчески изображения в медальони в Добърско и Сеславския манастир. Като съдържание надписите са стандартни за тази сцена.

Във всички надписи се наблюдава една и съща замяна на началната буква <м> в лексемата „младенец“ с <б>, което би могло да бъде обяснено на фонетично ниво със следната комбинаторна промяна: епентеза на консонанта /б/ между назала /м/ и ликвидата /л/ в началото на лексемата, при което вторично се наблюдава изпадане на /м/. В тази връзка може да бъде направено сравнение със старогръцкия глагол βλώσκω<*μβλώσκω със същия вид епентеза на /b/ в корена μλο- (аористна форма ἔμολον, перфектна форма μέμβλωκα) и вторично изпадане на звука /m/ в сегашната основа.

Тази особеност може да бъде обяснена и на ортографско ниво като контаминация в изписването на <м> и <б> в използвания от зографите наръчник.

Замяната е твърде специфична, поради което писането на <б> вм. <м> с голяма доза сигурност означава, че в посочените паметници пишещите са разполагали с една и съща основа, текст-източник или текстуален модел. Това проличава и от цялостната съпоставка на въпросните надписи:

1. Свитък на пр. Анна, сцена Сретение Христово, Драгалевски манастир: сию | бладе|нць н|ебо и з|еNлý §в|ржDае (фиг. 6).
2. Свитък на пр. Анна, сцена Сретение Христово, Куриловски манастир: си”ю б‡л|аде”ньђц | небои | зеNлý оU|вь†ржDа|е (фиг. 7).
3. Свитък на пр. Анна, сцена Сретение Христово, Слимнички манастир: сию б|ладь¶|нць н|ебо ¶ зN|л (фиг. 8).
4. Свитък на пр. Анна, сцена Сретение Христово, църквата в Добърско: сию б|лад|ньць не|бо и зеNле | §врьж (фиг. 9).
5. Свитък на пр. Анна, образ в медальон, Добърско: сию бладеньць не|бо и зеNле §врьжда (фиг. 10).
6. Свитък на пр. Анна, образ в медальон, Сеславски манастир: сию бл|ад’ь…нь|ць нб‚о| и зеNле | §вжDа (фиг. 11).
   

   Фиг. 6. Свитък на пророчица Анна, Драгалевски манастир
   Фиг. 7. Сретение Христово, Куриловски манастир
   Фиг. 8. Сретение Христово, Слимнички манастир
   Фиг. 9. Сретение Христово, църквата в Добърско

Текстовете са почти напълно идентични. На морфологично ниво се забелязват и още паралели: неправилната употреба на показателното местоимение, което би трябвало да е в именителен падеж, ед.ч, м.р.: сь или сии, стгр. τοῦτο τὸ βρέφος οὐρανὸν καὶ γῆν ἐστερέωσε (Втори йерусалимски ръкопис). Изписването на формата сию вероятно се дължи на следване на сръбската безюсова правописна норма, ако приемем, че формата произхожда от формата за винителен падеж ед. ч. ж.р. си«, в сръбска редакция сию. Такива форми не са изненадващи, доколкото сръбската редакция на старобългарския език, както проличава и в други езикови примери от разглежданите паметници, е била разпространена в Западна България и Македония от XV до XVII в. Друга обща езикова особеност на тази група от текстове е формата за сегашно време на сказуемото <утвръжда¬тъ>, изписана навсякъде съкратено (без окончанието за 3 л. ед. ч.), а в три паметника с лигатура § (Драгалевския манастир, църквата в Добърско, Сеславския манастир), в превод „утвърждава“, вм. аористната форма „утвърди“, стбг. утвръди.

3. Текстуално ниво

Поредица надписи от същия кръг паметници са свързани с Октоиха и в качеството си на химнографски текстове или песнопения обикновено биват изписвани в свитъците на св. Йоан Дамаскин и св. Козма Маюмски.

Първото песнопение е тропар от Канон за Св. Богородица, песен първа, изпълняван в неделя на утреня: Ποίαν σοι ἐπάξιον ᾠδήν, ἡ ἡμετέρα προσοίσει ἀσθένεια; εἰ μὴ τὴν χαρμόσυνον, ἥν Γαβριὴλ ἡμᾶς ἐμυσταγώγησε· Χαῖρε Θεοτόκε, Παρθένε Μῆτερ ἀνύμφευτε.

Превод: „Какво достойно песнопение може да ти поднесе нашето безсилие? Освен радостната песен, в която Гавриил тайнствено ни посвети: Радвай се Богородице Дево, Майко неневестна!”.

Текстът е изписан в свитък на св. Йоан Дамаскин на западната стена в притвора на Сеславския манастир (фиг. 12), в свитъка на същия светец в сцената Успение Богордично в Слимничкия манастир (фиг. 13): Πηανσι|Επαξι|Ονοδι|Ν·ημη | τερα.

Четене на надписа: πήαν | σιἐπάξι|ονὀͅδίν | ἡμ<ε>τέρα…

И в двата надписа се наблюдават сходни и еднакви изписвания: πήαν вм. ποίαν; ἡμητέρα вм. ἡμετερα.

На източната стена на апсидата в наоса на църквата в Зерват св. Козма Маюмски (ΑΓΙΟς | Κζμας | οΙΤΙς) държи свитък със същия текст (фиг. 14): Πῆ˙ανσ̈η|Επ͂˙αξηο͂˙ν|οδῆνημ| ητ͂˙εραπρ̅ο | σηα | σ̀τ̀ενη | μῆ˙τηρχ | αρμ̔οσην | οχ˙ε˙ρεμῆ | σταγ̀˙ογις | ενπὰ˙ρθε | νε  .

Надписът е с доста по-дълго съдържание в сравнение с тези от Сеславци и Слимница, но отново се наблюдават същите фонетични писания: πήαν вм. ποίαν и по-малко характерното, но именно заради това и по-показателно за наличие на паралел ἡμητέρα вм. ἡμετέρα, което би могло да се дължи на контаминация с формата μητέρα, форма за винителен падеж ед. ч. от μήτηρ, μητρόςἡ.

Четене на надписа: πήαν ση | ἐπάξη|ον ὀͅδήν | (ἡ) ἡμ<ε>τέρα προ|σή(σι) ἀστ|ένια ἠ μὴ τ|ὴ<ν> χ|αρμόσην|ο(ν) {ὀΧέρε} μη|σταγόγισ|εν Παρθένε.

Вторият пример за надписи от Октоиха с еднакво съдържание е от свитъка на св. Козма Маюмски, изписан на западната стена в притвора на Сеславския манастир(фиг. 15) и на източната стена на апсидата в Зерват (фиг. 16), където е изписан в свитъка на св. Йоан Дамаскин (Ηωοδαμ|ασκυνοσ).

Надписът от Зерват гласи: + τήνπὰγκο| μηον̀δόξα| τηνὲξανθρο | πσπαρήσὰ | τονδ̔̀ε | σπότητὲκσα | τηνεπ | ράνηον̀πη | ληϋμ́νη | σὸμὲμα | ρήατἡνπα | ρθεντο | νασομ

Четене на надписа: τὴν παγκόσ|μηον δόξα(ν) | τὴν ἐξ ἀνθρό|που σπαρῆσα(ν) | κ(αὶ) τὸν Δε|σπότη(ν) τεκοῦσα(ν) |τὴν ἐπου|ράνηον πή|λη(ν) ὑμνή|σομε(ν)  Μα|ρήα(ν) τὴν Πα|ρθέν<ον> τõ|ν Ἀσομά(των)

Надписите са свързани тематично с един от централните моменти на православното богослужение, с т. нар. Богородични догматици с автор св. Йоан Дамаскин, общо осем на брой, според владеещия глас на съответната седмица. Изпълняват се предимно на възкресната вечерня непосредствено след стихирите с възгласа „Господи воззвах”.

В текста на богородичния догматик на първи глас е изложено учението за двете природи на Христос: „Да възпеем всемирната слава, родена от човеци, но родила Владиката,небесните двери, Дева Мария, на безплътните песен и на верните украшение: понеже бе посочена за небе и храм на Божествеността и разруши преградата на враждата,а вместо нея донесе мира и отвори царството”.

Гръцкият оригинал на текста е следният: Τὴν παγκόσμιον δόξαν, τὴν ἐξ ἀνθρώπων σπαρεῖσαν, καὶ τὸν Δεσπότην τεκοῦσαν, τὴν ἐπουράνιον πύλην, ὑμνήσωμεν Μαρίαν τὴν Παρθένον τῶν Ἀσωμάτων τὸ ᾆσμα, καὶ τῶν πιστῶν τὸ ἐγκαλλώπισμα· αὕτη γὰρ ἀνεδείχθη οὐρανός, καὶ ναὸς τῆς Θεότητος, αὕτη τὸ μεσότοιχον τῆς ἔχθρας καθελοῦσα, εἰρήνην ἀντεισῆξε, καὶ τὸ βασίλειον ἠνέῳξε.

Отделно от разгледаните дотук паметници на ортографско и текстуално ниво могат да бъдат съпоставени ктиторските надписи от църквата „Св. Петка” в с. Селник (фиг. 17) и Алинския манастир „Св. Спас” (фиг. 18), като за двете църкви в научната литература съществуват предположения за паралели.

И двата надписа са с почти еднаква форма на буквите и лигатурите, еднакъв правопис, сходна е употребата на надредни знаци, показателен е начинът на изписване на надредната крайна буква <м> в лексемите <изволением> и <поспешением>. Текстовете са структурирани по една и съща, макар и стандартна, формула. Най-сигурното потвърждение, тъй като е рядко срещано и издава еднакво авторство, е фразата: <саписа се ва нужно време>: „Изписа се в нужно време”.

4. Заключение

По езиковите особености на кирилските надписи в Курило, Добърско, Сеславци, Слимница, в които се съчетават сръбски правопис заедно с разпад на падежната система, характерна за среднобългарската езикова норма, може да се предположи, че пишещите са използвали различни езикови норми или типове правопис, които са съчетавали несистематично, или са преписвали без разбиране. Възможно е някои от тези езикови особености да са били родноезикови за пишещите, но разнородността на езиковите данни, двата езика, на които са изписани паметниците, липсата на достатъчно исторически данни, не дават достатъчно информация за определянето на етническата принадлежност на пишещите. Сами по себе си изписването на надписи на един или друг език, наличието на грешки и отклонения от определени норми, на този етап биха могли да бъдат разглеждани по-скоро като свидетелство най-вече за нивото на професионалната и езиковата подготовка на съответните писачи.

Ситуацията се усложнява още повече, ако предположим, че в рамките на един паметник е имало няколко пишещи зографи с различно ниво на познания, или пък ако са работели няколко екипа от зографи с разнороден етнически състав.

Не на последно място има значение и това, че езикът на стенописните надписи в християнското изкуство е вид професионален език или социолект, използван в специфичната колективна среда на зографите. Това затруднява и определянето на критериите, по които може да се преценява кой е бил техният основен или майчин език. Зад този професионален „код“ езиковата идентичност на пишещия в повечето случаи за нас остава загадка. Това отговаря и напълно се вписва в културната среда, в която балканските зографи от Османския период са развивали своята нелека творческа дейност – в своите близки и далечни „пътища” те са се съобразявали с разнородни изисквания, които са изпълнявали според своите професионални възможности.

Въпреки това, езиковият анализ на една малка част от епиграфския материал, представен тук, показва, че в разгледаните паметници са реализирани общи текстуални модели. Резултатите недвусмислено показват, че комплексният подход на съчетаване на езиковия със стиловия анализ е най-целесъобразен, сигурен и информативен за постулирането и дефинирането на един общ художествен кръг от паметници.

 

Цветан Василев